Протест за Странджа, 29.06.2007

Вчера бях на Попа от 19:30. За съжаление, нямаше твърде много хора, но поне всички бяха ентусиасти и будни съзнания. Имаше и по-възрастни протестиращи, което особено ме зарадва. Полицаите също се държаха много цивилизовано, като се имат предвид лъжите, които някои платени медии бълват по повод такива мероприятия, е хубаво да се споменават тези неща и от обективни наблюдатели. Нямаше сблъсъци с полицията, за добро или лошо.

Горе-долу за половин час блокирахме кръстовището на Попа, после се разпръснахме и по-късно хората са се събрали отново на кръстовището на 5-те кьошета за нов протест. Тук има снимки и подробен репортаж:http://nabludatel.info и www.optimiced.comИнтересно, че с изключение на блоговете, почти няма информация в новинарските сайтове за вчера. Удобно и доходоносно е да се мълчи, разбира се. По въпроса за пушките и отстрелването на “заслужилите”, ставаме все повече. Иска ми се някой да сподели как е било по-другите градове. Протестите се коментират и тук: http://bglog.net/BGLog/13490

От една страна вчерашното спонтанно събиране ме остави с хубаво чувство – за мен самата – макар вече да не вярвам, още не съм закърняла съвсем, че да не ми и пука. И за другите, които се бяха събрали – да видя, че има живи хора, а не само мъртви души. Но ми стана и болно – тайно се надявах да има мноооооого повече, толкова, че да стреснем веднъж завинаги наглите алчни нещастници, които се подиграват с хората и природата на България… Не знам защо цялото блог-общество ми напомня малко на хъшовска работа – събирания по кръчми и разпалени обсъждания, последвани от спорадични и вяли действия, без отклик и реален резултат…

Миналата година така се палехме за Иракли. Не съм сигурна, че постигнахме нещо повече от малко шум по медиите. И пак безмозъчните собственици излизат да протестират срещу мъглявото решение на министър Чакъров, а строителите строят, без да им мигне окото. Мисля, че не мога да оправя нещата със собствени сили, затова сигурно ще се махна далече, някъде, където няма да чувам нищо за милата родна БЕТОННА страна…

Yamato vs. Dulsori

Yamato, 23.06.2007

Dulsori, 30.05.2006

Всъщност още докато се ровех в You Tube за по-интересни клипчета, представящи двете групи, се разколебах, дали е подходящо това “срещу” в заглавието. Колкото повече гледах и сравнявах, толкова по-силно се убеждавах – няма нужда от противопоставяне. И Dulsori, и Yamato са невероятни на живо, омагьосвайки с барабанен тътен от недрата на земята, отприщвайки някаква първична тръпка, нещо смътно, но дълбоко вкоренено; закодирано в паметта на клетките, преминало през векове и поколения, още от времето, когато предците ни са танцували около племенния огън, простичко и истински като самия живот.

Барабани и всякакви перкусии са ми любими инструменти – за ужас на родителите ми, които упорито даваха средства за 15 години уроци по пиано…, явно един фрустриран абориген дреме в мен, мечтаещ да танцува в хипнотичен транс до забрава…

А всяка, макар и кратка, възможност да се докосна до културата и възприятията на Изтока е безкрайно ценна…, междувременно докато слушах, си припомних и страхотния концерт на Miyazawa през 2005:

Enjoy!!!

Zodiac

Дейвид Финчър не ме разочарова и този път. След като с The Game и Fight Club се превърна в един от режисьорите, на които със затаен дъх очаквам всеки нов проект, по-късно в Panic Room малко ми липсваше нещо, а пък към новия му филм подходих с доста резерви, тъй като фабулата ми навяваше неизбежните мисли за стилен хорър, с доста кръв и всячески отлагах гледането, макар че, да, това е любимият ми режисьор и да, каквото и да ми поднесе, ще го погълна… Е, страховете са били напразни! Не само това, Zodiac за мен е най-добрият филм напоследък, толкова елегантен, небрежно гениален и неангажиращо размазващ!!!

Перфектна атмосфера, Сан Франциско през 60-те и 70-те на миналия век, ченгета като от film noir, страхотно актьорско присъствие (Робърт Дауни Джуниър – сериозно присмехулен дори, когато е най-отчаян) и история, поднесено интелигентно и леко иронично като в роман на Агата Кристи, просто Zodiac е велик филм, който остава задълго. Може би защото историята е леко отместена встрани от личността и битието на серийния убиец към обсесията на главния герой – младият карикатурист Робърт Грейсмит (в ролята Джейк Гиленхайм от “След утрешния ден“) – да разгадае мистерията, да стигне до края, където и да го отведе той…

А част от снимките са правени в Салсалито – уникалното градче от къщи-лодки до Сан Франциско:

Тези дни…

Тези дни чета една книжка и колкото и повърхностно да се занимавам с нея, главно преди лягане, усещам как, искам не искам, се загнездва в мен и всъщност нямам търпение да я подхвана вечер след вечер. Купих си я почти случайно и дори на шега, само заради предговора от Георги Господинов, е, как, моля ви се!
В началото четенето хич не ми потръгна и я захвърлих за по-добри времена. След като обаче изчетох всичко подръчно от последния месец, пак опрях до нея и този път се намерихме.

Става дума за “Аз живях социализма: 171 лични истории” – логично продължение на проекта www.spomeniteni.org, който представя историите на обикновени хора през 50-те, 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век, по времето на комунизма – къде по детски носталгични, къде направо страховити и жестоки, повечето с хумористична нотка, но на няколко пъти усетих как това е всъщност смях през сълзи, защото разказите са не просто анекдоти, а реално преживени и то от хиляди… Някои истории ми бяха толкова близки, макар спомените ми от онова време да са доста смътни и като цяло положителни – `89 съм била едва на 9 години и най-ярко са се запечатили в съзнанието ми – радостта от приемането ни за чавдарчета и още по-голямата радост от това, че вече няма да бъдем пионери – незнайно защо мразех червената връзка…; също така едно ужасно преяждане с банани по Нова година и много, много други спомени на непознати хора, но странно как сякаш четеш собствения си дневник или този на родителите, бабите и дядовците ти…

Много интересна и ценна книга – благодаря на съставителите! А идеята за сайта е наистина гениална и само съжалявам, че по-рано не съм го открила!!!

My favourite cat

Това е тя. Винаги готова за нападение, доста далече от сладките мили котенца, които можеш да погалиш с кеф и да размажеш от прегръдки и целувки…
Див звяр в панелния апартамент… Ха, това пък ме подсети за Призраци в блока и Призраци под Виенското колело – любимите ми детски, наред с Арабела и всички чешки/полски страхотни филми!!!!!

Петък – ден за блогове

Не знам защо почти всеки петък вместо да свърша най-после работата, която ми се е натрупала през седмицата, се заравям в разни статии и от блог на блог, денят преминава неусетно и се превръща във вечер, а аз не съм нацъкала дори две картинки. Лошо!

Днес има рожден ден Лина! Линуш мой, как ми липсваш и как изобщо не ти пиша писма – имам време да блогвам, а да отворя Yahoo за десетина минути – нямам, нали?!?!?! Честит рожден ден!!!
Разхвърляно ми е днес в главата, затова и писаниците ми няма да са подредени…

Обичам:

да чета мисли на други блогъри, хм, звучи ми малко като воайорство, но какво да се прави, нали всички обичаме и да гледаме… Попадам на страшно скъпоценни работи понякога, чак ми се иска да си ги препиша на лист, все едно могат да изчезнат. Или аз да съм ги написала… Ама не съм.

да стоя сама на терасата между 12 и 1, на слънце, похапвайки домат и гледайки как другите излизат забързани за обяд.

да скитам по магазинчетата за втора употреба, ама едни такива малки и тайни, нещо като лични открития. Винаги се чувствам сякаш тайно съм се промъкнала на тавана на баба ми и ровя в скъпоценната й ракла…

в Murphy’s – а.

и U2 в слушалките.

It’s time to go again
to your blue room
got some questions to ask of you
in your blue room

Но не обичам в България вече!!! Простотията е прекалено голяма, тъкмо се успокоя, че не е толкова лошо решението засега да остана и прочитам или чувам нещо като това тук, което ме изкарва извън кожата!!!